Начало Спорт Атлетика Кралицата на копието – Антоанета Селенска

Кралицата на копието – Антоанета Селенска

268

Антоанета Селенска е една от най-големите спортистки в историята на великотърновския спорт. За пътя и в спорта с нея разговаряха учениците от Клуб „Спортна журналистика“ към Спортно училище Велико Търново с ръководител Надежда Грудева.

– Г-жо Селенска, разкажете ни за титлите, които сте завоювали през годините.

– Започнала съм от много малка развитието си в спорта. В ранните години – 1978 г., станах трета на Европейското първенство за юноши и девойки, бях на 15 г. След това започнах с по-големи натоварвания и тренировки и успехите дойдоха веднага.
Талантът никога не може да остане скрит. Всеки спортист трябва да го има. През 1981 г. станах европейски шампион за девойки, носител съм на Европейска купа. Това са отборни състезания, които наистина задължават представянето да бъде максимално добро. На Световна купа отидох да участвам и представлявах отбора на Европа. И трябваше наистина да се представя достойно. Всички стават първи, втори, аз не мога по-назад. Имах колежка от Европа. Двете участвахме в тоя европейски отбор и Европа стана световен шампион като отбор.

След световните титли дойде и злощастната година, когато се контузих. И може би психически не успях да се измъкна от тая пропаст. Един голям спортист преодолява всичко. Опитах се да преодолея, но нещо не ми е достигало. Не мога да си обясня какво. Аз съм се състезавала допреди 2 години. След откриването на нашия спортен клуб участвах в държавни състезания. Престижна възраст имам и престижни места съм заемала. Това не говори добре за българския спорт, все още не може да се развиваме като през 80-те години на 20 век.

– Кой е вашият клуб?

– Спортен клуб „Етър 2007“, 7-8 години развива своята дейност. Участник съм на три олимпиади, едната е алтернативна. През 1984 г. бойкотирахме Олимпийските игри в Америка. Това беше най-голямата грешка на соцлагера. Аз съм ощетена, аз може би щях да бъда медалист от олимпиада, а това право ми се отне. Единствено Румъния като социалистическа държава участва в тези игри. Кой ще ми даде този олимпийски медал, който загубих?! Деляха ни часове от заминаването. И изведнъж се появяват и казват: „Вие няма да участвате в Олимпийските игри“. Трудът, който си положил месеци и години … това е нечовешко. Това са политически истории, в които замесиха и спорта. Няма връщане назад.

– От каква възраст започнахте да се занимавате с хвърляне на копие и как вашият треньор е успял да ви убеди да тренирате този мъжки спорт?

– Започнала съм в V клас през 1974 г. Занимавах се с атлетически четирибой и многобой. И в тези дисциплини бях много добра. Тенденцията беше да стана добър многобоец. В по-късния етап на многобоя включиха и копието, дисциплина, в която щях да съм царица. Аз имам такава награда „Кралица на копието“. Малко хора в света могат да се похвалят с този вид награди. На най-добрата състезателка в света се връчва такава златна статуетка в Норвегия. Моята е от 1981 г. Опитвах и други лекоатлетически дисциплини – бягания, скокове и хвърляния.

Моето направление е било най-добре подбрано от треньорите, които са погледнали на мене с окото на специалисти. На г-н Павлов му беше трудно да ме убеди. Той беше доцент, кандидат на науките, преподавател във Великотърновския университет. Щом е успял да ме агитира, добре се е справил. Аз хвърлях 30 м, той говореше за 70. Видял е потенциала в мене. Желанието ми беше да се занимавам с акробатика в цирк. Странно желание, но добре я владея. Думите на Иван Павлов бяха: „По-голям цирк от това няма! Тук – в сектора на копие, тук ще останеш!“. Успехът дължа изцяло на него. Овладях всички тънкости на спорта и не ми беше трудно да стана световен рекордьор. Зад всичките ми успехи стои много работа и тренировки.

– Според вас задължително ли е един спортист, за да е успешен, да учи в спортно училище?

– Ако съдя по себе си – да. Аз съм възпитаник на това училище. Задължително е да тренира при добър треньор. По-добре е, желателно е да сте в спортно училище, защото предлага такива неща, които другото не предлага – вие имате общежитие, подсигурени сте с храна, с лагери (може би правят лагер понякога в годината). Тези неща не биха могли да се случат в другото училище. Програмата ви се прави така, че да имате време да тренирате. Напред върви спортът. Училището е рамо да рамо с него. Това е също много важно. Не може да сте зле в училище, успехът ви да е слаб. След като започнах да тренирам специализирано, Иван Павлов дойде в училище и поиска да види бележника. Както се движех между 4 и 5, така станах между 5 и 6. Той каза: „Ако не си добре в училище, няма да идваш на тренировки“. Но аз исках да тренирам. Поставих си цел да уча в университета. Треньорът ми беше голяма опора, голям помощник – този, който ви съветва, начертава ви път и вие го следвате. Училището и спортът крачат заедно. Така се постига успех. Трудно е, но не е неизпълнимо.

– Как се чувствате като учител?

– Чудесно! Професията е много хубава. В V клас класният ръководител ни е дал да пишем кой какъв иска да стане. Изненадата ми беше в XI клас, когато си отворих листа и там пишеше: „Аз искам да стана учител“. На сто процента реализация. Младите хора зареждат. Аз съм доволна, че работя като учител. Сред учениците винаги има емоции.

– От толкова много тренировки, състезания, имаше ли време за семейството, за приятелите?

– Спортистите са малко лишени. Благодарна съм, че никой не ме упрекна в това, че нямам време за семейството си. Напротив. Те са ме подкрепяли. В моментите, когато не мога да бъда тук, те са идвали при мен. Приятелите нямат право да се обиждат, защото, когато човек се отдаде на нещо, следва пътя и целта. Опитвала съм се да компенсирам някои загуби, някъде с успех, някъде – не. В спорта има „жертви“.

Клуб „Спортна журналистика“
към Спортно училище Велико Търново