Удавниците
Tя си ляга с гръб към реката
и спи със слънцето отгоре.
Ляга с тялото си без обувки,
с крак на хоризонта.
Настава вечер
и посоката изгубена
сега е още по-голяма.
Тя стои неподвижна,
стените се търкалят около нея.
По прозореца минава реката,
водата тече, изгорена от жаждата.
Тя потъва
и отдолу луната синя
е тънък остатък.
Търсихме я на дъното,
нейното тяло изпускаше
последната си
светлина.
Тя беше ценна вещ –
жена с потънали желания,
със сърце, забито под водата,
сякаш реката е тази алея,
сякаш удавниците живеят там,
а обувките изплуват в небето.
Даниел Калабреса, Чили
