Начало Новини Култура За робския синдром… и българите

За робския синдром… и българите

452

ОТ КАКВО СЕ НУЖДАЕМ …

Днес е очевадно и драматично ясно едно, народът ни се нуждае от жесток ред и жестока, безмилостна дисциплина, без които е обречен да загине и да изчезне.

При това, този жесток ред и безмилостна дисциплина трябва да бъдат приложени най-напред към неговите тарикати и истински грабители, а това означава съд и възмездие. Като под възмездие се предполага арест и съд, при условие, че преди това подлежат евентуално на арест и съд тия, които трябва да започнат да арестуват, тоест техните  покровители, политиците. Без насилие е изключено да се мине, но НАСИЛИЕ с РЕД и ЗАКОН, както е при цивилизованите държави. С други думи, ако употребим словесната техника на френския философ Сартър, извлечена от немската философия на осъществяване на съществуващия порядък, с ИНСТИТУЦИОНАЛИЗИРАНОТО НАСИЛИЕ.

Или смяна на цялата система… Знам, че някои ще възкликнат – невъзможно! Но това би означавало, че и държавата ни, и народът ни е невъзможен, тоест, невъзможни сме самите ние. Този същият народ беше стегнат донякъде от социализма. Тъкмо по времето на социализма бе въведен в държавата някакъв ред и правила, които се спазваха или, ако не се спазваха, се наказваше жестоко. Да си спомним. Победата на ”социалистическата революция” у нас настъпи след неописуемата жестокост на „новите еничари”, на комунистите. Над двадесет хиляди избити без съд и присъда, на практика, цветът на българската буржоазия и интелигенция, още толкова разселени и заточени по лагерите, а на всички останали им бе взет за десетилетия напред страха от наказателните органи на ченгетата и народната милиция.

Робският страх у българина бе мултиплициран от комунистите, удвоен и утроен. Тъкмо на този робски страх се дължеше подчинението и дисциплината, с които се изграждаше „новият морален кодекс на комунизма”, победните петилетки, успехите в икономиката, в леката и тежката промишленост и именно на този робски страх се дължаха кохортите от тайни и явни ченгета, които изпълниха обществения живот, уж да го укрепват, а когато социализмът рухна, благодарение на „перестройката” в СъвеТския съюз, се пребоядисаха за часове и всичко разграбиха, и по-важното, безвъзвратно опорочиха и поквариха…

Социализмът, поради изначалната си жестокост и принуда, защото по друг начин не може да се преодолее изначалната човешка алчност (да не забравяме, че този строй е породен от човешкото желание за справедливост, а в зората на човечеството най-често е определян като утопия), се очертава за някои като „златен век” за страната ни, „златен век” в обществените отношения, в икономиката, в културата, в стандарта и благосъстоянието. Колкото на тарикатите и грабителите ни да не им се ще да го признаят, защото в такъв случай ще трябва да признаят и собствените си престъпления, благодарение на които така рязко и ненадейно забогатяха, този факт се оказва непреодолим. Превръща се с течение на годините за някои в истински мит, в Ханаан, който ограбеният ни до шушка народ все по-често ще споменава и ще сънува. Разбира се, мит и Ханаан за онези, които все още притежават съвест и доблест, чест и морал  или поне някакви остатъци от тях, защото те в последно време са на изчезване.

Социализмът се оказа последната преграда срещу повсеместното зло, което настъпи след това и е на път да ни унищожи. Защото, макар и двулично, при социализма се говореше за морал, наказваше се, ако някой го пристъпи, търсеше се отговорност, разчиташе се на дисциплина и ред. В тоя ред на мисли не е зле да припомним три неща, според „Политиката” на Аристотел за предотвратяване на една революция,които са валидни и до днес. Ето ги-пропаганда на управлението в образованието, зачитане на закона, дори и в най-незначителните неща и справедливост на закона и администрацията… Друг е въпросът, че тъкмо двуличния социализъм и неговият  соцелит, докара впоследствие перестройката и повсеместното ЗЛО, благодарение на собствената си чудовищна алчност, която и до днес не знае граници. Не че разрушеният социализъм бе идеален, но той бе далеч по-поносим от това, което сега ни постигна. Даваше ни надежда, дори със своята собствена несъстоятелност и обреченост, че един ден неминуемо ще изчезне. Само че ние съвсем не знаехме как точно ще „изчезне” и какво ни очаква след неговото изчезване…

Същевременно трябва дебело да подчертаем, че тъкмо относителните ред и дисциплина по времето на социализма допринесоха много за по-нататъшното ни национално израждане. Тези относителни соцред и соцдисциплина ни приспаха допълнително, успокоиха ни допълнително, че нашият преход ще стане плавно, без сътресения, цивилизовано, революционно-нежно и, навярно, по европейски. Нищо подобно, както ни е добре известно. Този наш преход показа най-лошите черти от нашето национално израждане и допринесе за него. Всичките до един изпаднахме в пълен потрес от неговата невероятна уродливост, онемели пред неговото невероятно многообразие и изобретателност, и навярно ще онемяваме все повече и повече…

Или, ако се изразим със забележителните формулировки на гениалния  руски писател Александър Солженицин, „имаше опасност отломките от разрушения социализъм да  ни затрупат”. Е какво – затрупаха ни… Но Солженицин има и едно друго изказване, което ми се ще да цитирам. След рухването на социализма в Съветския съюз, група близки приятели на големия писател му дошли на гости и го помолили да коментира онова, което става в онзи момент в разпадащата се тяхна „империя на злото”, която при разпадането си се превръщала в още по-голямо зло, в чудовищно зло… „Какво трябва да се направи според Вас, Александър Исаевич – питали го приятелите, – за да се спре грабежа, за да се спре погиването на Русия?” Солженицин се замислил за момент и твърдо отговорил: ”Трябва ни ново КГБ…” Толкоз. По-точно не може да се каже. Необходимо ни е отново насилието като инструмент. Необходими са ни отново редът и законът, необходим ни е страхът от наказанието…

Из книгата „Робският синдром при българите“ с автор Александър Томов.

Александър Томов: „Винаги съжалявам за дълбоко вкоренения робски манталитет, който го имам и аз, никога да не казваш пряко истината. Често цитирам мисълта на големия наш поет Атанас Далчев: „За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище.” Далчев пише това в своите „Фрагменти” и е точно така.”